Патрон

Димчо Дебелянов е роден на 28. март 1887 година в Копривщица, в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. Той е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.

През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, които по-късно изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46.

През 1906 г. в списание „Съвременност“ са публикувани първите творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, чието място малко по-късно се поделя с Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и вестници и списания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други.

През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник, редник в Самоков.

През септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежи на мобилизация. В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 02. октомври 1916 г., около 10 часа сутринта, в боя близо до Горно Караджово, днес Моноклисия. Той е на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар.

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица.

По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той вижда вдовица, изгубила съпруг и син във войните, да седи на прага на портата си, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дава идеята за паметника. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г., а от гората вятърът сякаш довява думите на поета:

венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя 
да дойде нейното дете.