На София с любов

Денят е обявен за празник на града с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г.

Сердика – Средец – Триадица – София

Столицата на Република България е неповторим град, който расте, но не старее, и има повече от 7000-годишна история.

Възникнал около горещ минерален извор, на кръстовището на изключително важни пътища, свързващи Западна Европа с Мала Азия и Близкия изток и Балтийско с Егейско море, градът София е видял и помни много. Хилядолетно постоянство, с което могат да се похвалят много малко европейски градове.

След Освобождението на града от османско владичество (04.01.1878 г.), една година по-късно – на 03.04.1879 г., Първото учредително Народно събрание единодушно избира София за столица на възстановената българска държава.

Гербът на София е изработен от художника Харалампи Тачев по повод участието на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 г.

Зъбчатата корона-крепост над щита изобразява планините, които обграждат София. Крепостната корона е характерен елемент на градските гербове. В хералдиката броят на кулите отразява броя на жителите на града. В този смисъл гербът на София подвежда днес, тъй като с три кули се обозначава град до 100 000 души.

На горното ляво поле на щита е изобразена древногръцката богиня на съдбата Тюхе – покровителка на градовете. Образът е взет от антична монета с надпис „Сердика“.

В долното ляво поле е изобразена планината Витоша – символ на непреходност.

В горното дясно поле е църквата „Света София“, която дава името на града.

В долното дясно поле е показан римски храм, посветен на Аполон Медикус (Лечител). Той символизира минералните извори на града и също е взет от монета с надпис „Улпия Сердика“.

В по-малкия щит по средата на герба е изобразен лъв. Образът е от медальон, намерен при разкопки във Велико Търново. Лъвът символизира приемствеността между двете столици.

Девизът на София „Расте, но не старее“ е добавен през 1911 г. Първоначално текстът бил „Расте, не старее“ и бил заимстван от герба на Париж „Плава, не потъва“. Някой забелязал, че буквите са тринадесет, та бил добавен съюзът „но“.

С двете лаврови клонки Харалампи Тачев завършва творението си през 1928 г.

Историята на Вяра, Надежда, Любов и майка им София

Почитта към мъчениците Вяра, Надежда и Любов и майка им София е и почит към добродетелите, които ни крепят – вярата, надеждата, любовта и мъдростта.

Преданието разказва, че през втората половина на І в. в Рим живяла благочестива жена, християнка, която се казвала София. Тя имала три дъщери, които носели имената на християнски добродетели – Вяра, Надежда и Любов.

Майката и дъщерите й не скривали своята вяра в Христос и я изповядвали открито. Наместникът на Антиох донесъл за това на император Адриан (117-138), който заповядал да ги доведат веднага при него.

Когато застанали пред императора, всички присъстващи се изумили от спокойствието им: сякаш са ги повикали на светло тържество, а не на изтезание.

Адриан се опитал да ги убеди да принесат жертва на богинята Артемида, но момичетата – Вяра била на 12 години, Надежда – на 10, и Любов – на 9 – останали непреклонни. Тогава императорът заповядал да ги изтезават жестоко. Майка им била принудена да гледа нечовешките изтезания и страданията на децата си, но и тя проявила необикновена сила.

Неиздържали на изтезанията, момичетата умират, а императорът разрешил на света София да вземе телата на дъщерите си и да ги погребе. Три дни след кончината на децата си умира и майка им, която също била погребана при тях.

Църквата почита и света София като мъченица, защото като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения на своите възлюбени дъщери. Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция.